Колко дълго помни Търговският регистър или до къде се простира правото да бъдеш “забравен”?

На 9 март 2017 г. Съдът на Европейския съюз се произнесе с решение по делото Manni С-398/15, в което бяха изяснени някои ключови положения в приложното поле на правото да бъдеш “забравен” и по-конкретно - специфичните условия, при които то може се упражнява с цел заличаване на информация, съдържаща се в публични регистри.

Правото на изтриване, по-известно под непрецизния легален термин “право да бъдеш забравен”, се роди от съдебната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) в небезизвестното решение Google Spain през пролетта на 2014 г. Неотдавна правото намери място и в член 17 от новия Общ регламент относно защита на данните, който ще започне да се прилага от май 2018 г. От тази гледна точка разясненията на СЕС по делото Manni хвърлят необходима светлина за спецификите в бъдещото приложение на този нов за правната рамка на защита на личните данни институт.

Фактите по делото

Г-н Салваторе Мани (Salvatore Manni), италиански гражданин и управител на развиваща се строителна компания, печели обществена поръчка за построяването на туристически комплекс в гр. Лече, Италия. Не след дълго установява, че сградите в комплекса се продават изключително трудно поради обстоятелството, че съгласно италианския дружествен регистър г-н Мани e бил единствен управител и ликвидатор на дружество, което е било обявено в несъстоятелност през 1992 г. и съответно заличено през 2005 г. С оглед на това г‑н Мани подава искане до Търговската палата към гр. Лече да заличи, да анонимизира или да блокира данните, които го свързват с несъстоятелността на въпросното дружество, считайки че същите са неактуални и неоснователно накърняващи доброто му име.

Спорът се пренася пред Съда на Лече, който уважава жалбата на г-н Мани и постановява данните да бъдат анонимизирани. След касационна жалба от страна на Търговската палата обаче, Касационният съд на Италия решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване до СЕС. В резюме, преюдициалните въпроси, на които СЕС следва да отговори, се отнасят до неяснотата дали органа, комуто е възложено воденето на търговския регистър, носи задължение след изтичането на определен срок от прекратяването на дейността на едно дружество да изтрие, да направи анонимни или да ограничи оповестяването на лични данни на лице, участвало в това дружество, след изрична молба в този смисъл.

Правна рамка

Приложимото за конкретния случай европейско законодателство се свежда до Първа директива на Съвета от 9 март 1968 година за защита на интересите на съдружниците и на трети лица („Първа директива“) и все още действащата Директива 95/46/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета за защита на физическите лица при обработването на лични данни („Директива 95/46“).

Накратко, Първа директива цели да хармонизира режима на оповестяване на дружествена информация в държавите-членки, за да осигури защита на интересите на трети лица, влизащи във взаимоотношения с търговски дружества, и по този начин да внесе динамика в търговския оборот както на национално, така и на общо-европейско ниво. Член 2 от Първа директива задължава държавите-членки да осигурят като необходим минимум в търговските си регистри публикуването, inter alia, на информация за лицата, участващи в представителството, управлението, надзора или контрола на всички вписани в регистъра дружества.

Директива 95/46, от друга страна, цели защитата на основните права и свободи на физическите лица и в частност правото им на личен живот при автоматизираното обработване на лични данни. Директива 95/46 следва да се тълкува в тясна взаимовръзка с чл. 7 и 8 от Хартата за основните права на Европейския съюз, прокламиращи зачитането на личния и семейния живот и правото на защита на личните данни като две самостоятелни основни права. Ключови с оглед на конкретния казус са разпоредбите на чл. 6, параграф 1, буква “д” на Директива 95/46, изискващ всички лични данни да се съхраняват във форма, позволяваща идентифицирането на физическото лице, за което се отнасят, за срок не по-дълъг от необходимия за целите, за които тези данни са събрани или обработени, и чл. 12, даващ право на всеки субект на лични данни да поиска поправянето, изтриването или блокирането на данните, чиято обработка не е в съответствие с разпоредбите на директивата.

Анализ на СЕС

Съдът започва с предварителното уточнение, че макар и предоставена на търговския регистър в професионален контекст, информацията, отнасяща се за г-н Мани, представлява лични данни по смисъла на чл. 2 от Директива 95/46. На тази база СЕС пристъпва към разглеждане на законовите изисквания за обработка на въпросните лични данни от страна на търговския регистър, действащ в качеството на “администратор на лични данни”[1].

На първо място СЕС заключава, че обработката следва да се счита за законосъобразна поради обстоятелството, че отговаря на няколко от критериите, предвидени в чл. 7 от Директива 95/46, а именно на тези в буква „в“ („извършва се за спазването на правно задължение“), буква „д“ („отнася се до упражняването на официалните правомощия или до изпълнението на задача, която се осъществява в обществен интерес“) и в буква „е“ („отнася се до осъществяването на законните интереси, преследвани от администратора или от трети лица, на които се разкриват данните“), съгласно §42 от решението.

В по-нататъшните си разсъждения СЕС приема подход, разглеждащ спора през призмата на основните права на г-н Мани и по-конкретно фокусирайки се върху правото на защита на личните данни, прогласено в чл. 8 от Хартата на основните права на ЕС. Съдът припомня, че съдържанието на това основно право до голяма степен намира отражение в чл. 6 на Директива 95/46, където се съдържат основните принципи, които следва да се съблюдават при всяка обработка на лични данни. Едно от тези условия, посочено в буква д) на същия член, изисква данните да се съхраняват от администратора само докато същите са необходими за постигането целите, за които са били изначално събрани, след което незабавно да бъдат анонимизирани, заличени или блокирани. В случаите, в които администраторът не осигури спазването на този принцип, субектът на лични данни разполага с правото по чл. 12 от Директива 95/46 да поиска неговите лични данни да бъдат изтрити и тяхната обработка да бъде окончателно преустановена. И все пак единодушно се приема, че правото да бъдеш “забравен” не може да се упражнява по абсолютен начин. За това говори и параграф 3 на чл. 17 от новия Общ регламент за защита на данните, където са предвидени изрични дерогации, когато изтриването или блокирането на данни е в колизия с други публични или частни интереси.

Именно в тази посока са разсъжденията на СЕС, който след анализ на целите на обработката ясно откроява насрещните интереси на третите лица да достъпват информацията в дружествения регистър, тъй като чрез нея те си гарантират правна сигурност в отношенията си с търговските дружества. За да се постигне тази необходима правна сигурност, в търговския регистър следва да бъдат оповестявани не само основните документи, даващи представа за имущественото състояние на търговеца, но и данни за лицата, които могат да задължават и управляват дружеството. Нещо повече, както отбелязва и генералния адвокат по делото, дори след прекратяването на едно дружество необходимостта от тази информация няма да отпадне, тъй като безспорно могат да продължат да съществуват различни правни отношения, по които то е страна. В тази връзка СЕС отчита и различните давностни срокове в отделните държави-членки, които създават “широк набор от възможни сценарии”,[2] в които след окончателното заличаване на дадено дружество може да възникне необходимост от достъп до пълна информация за лицата, които са имали каквато и да е форма на участие в неговия живот.

На базата на тези изводи СЕС отбелязва, че в конкретния случай основното право на г-н Мани за защита на личните му данни не е непропорционално накърнено – на първо място поради обстоятелството, че в регистъра присъства само ограничен обем лична информация (данни за самоличност и изпълнявана функция в дружеството), но и поради факта, че г-н Мани е бил наясно със задължението да разкрие личните си данни за неопределен времеви период от момента, в който е взел решение да се заеме с търговска дейност.

Така СЕС стига до крайния извод, че държавите-членки не могат да предвидят по принцип право на физическите лица да искат изтриването или блокирането за обществеността на отнасящи се до тях лични данни след изтичането на определен срок, считано от прекратяването на съответното дружество. И все пак съдът не изключва съществуването на особени случаи, при които конкретни обстоятелства като например изтичането на достатъчно дълъг срок от прекратяването на съответното дружество, ведно с други неопровержими законови основания, могат да обосноват удовлетворяване на правото да бъдеш “забравен”. В това отношение СЕС прави бележка, че само по себе си твърдението на г-н Мани, че сградите от туристическия комплекс не се продават поради факта, че потенциалните купувачи имат достъп до въпросните данни в дружествения регистър, не е достатъчно само по себе си, за да доведе до тяхното заличаване или блокиране.

Изводи на СЕС и ролята на правото да бъдеш забравен

Разясненията на СЕС в преюдициалното решение по делото Manni С-398/15 заслужават одобрение поради балансираните аргументи и високото практическо значение на крайните изводи, които съдът прави. Не може да се отрече, че е невъзможно да се определи единен срок от прекратяването на едно дружество, след изтичането на който да се приеме за допустимо упражняването на правото да бъдеш “забравен” (§55 от Решението). Безспорно това е въпрос, чийто отговор следва да се търси въз основа на спецификите на всеки конкретен случай.

И все пак, това, което сякаш липсва в разсъжденията на съда, е задълбочен анализ на съразмерността в ограничаването на основните права на г-н Мани за сметка на правото на третите лица на достъп до информация. В решението не е придадена каквато и да е правна тежест на обстоятелството, че личните данни в дружествения регистър свързват г-н Мани със събития, настъпили преди повече от двадесет години, което значително занижава информационната стойност на данните. Нещо повече, макар и в повечето случаи обявяването в несъстоятелност на едно търговско дружество да се дължи на личните действия на управителните органи на същото, това далеч не винаги е така. За настъпването на неплатежоспособност или свръхзадълженост влияние имат и немалък брой обективни фактори като пазарни условия, присъщ стопански риск, действия на останалите участници в дружеството и т.н. Така, въпреки съмнителната си актуалност и достоверност, именно данните в дружествения регистър са определяли търговската благонадеждност на г-н Мани пред третите лица, а не неговите лични качества като търговец.

Предвид казаното, информацията в дружествения регистър може лесно да се определи като “неадекватна” и “неотносима”, спрямо целите, за които е била използвана. Всъщност това са точните думи, използвани от СЕС при постановяването на прецедентното съдебно решение C-131/12 - Google Spain and Google, в което за първи път на г‑н Костеха Гонзалес (Costeja González) е признато правото да бъде “забравен” във връзка със статии за наложени му възбрани, по които е изпълнил изцяло задълженията си още преди години. Макар че по делото Google Spain не е налице толкова значим срещуположен публичен интерес за запазване на информацията, както при делото Manni, предпоставките, от които ищците в двата казуса черпят основание, за да претендират нарушение на основните си права, са видимо близки.

В по-общ план случаят на г-н Мани, дава повод да се замислим за двойствената роля на публичните регистри в реалностите на информационното общество. В епохата на “големите данни” и сложните аналитични алгоритми, все по-често информация, съдържаща се в свободно-достъпни източници, каквито са публичните регистри, би могла да бъде обект на обработка заедно с данни от други алтернативни информационни канали за постигането на различни законови и недотам законови цели. Така кредитна институция, която разполага с данните за контакт на г-н Мани, би могла да използва информацията за скорошната несъстоятелност на дружеството, в което той е участвал, за автоматичното изпращане на директно маркетингово съобщение за бърз кредит например. В друга хипотеза, данните на г-н Мани може да попаднат в ръцете на бъдещия му работодател и до голяма степен да предопределят оценката на професионалните му качества още преди етапа на интервюто, без г-н Мани дори да разбере за това. Подобни хипотези илюстрират как лична информация, която следва да бъде направена достъпна за неограничен кръг лица по силата на правна норма, може да бъде използвана за неограничен набор от цели. Само по себе си това е в груб разрез с принципа за ограничаване на целите за обработката на лични данни, установен нормативно в чл. 6, пар. 1, буква б) от Директива 95/46. Видно от дадените примери, неспазването на този принцип може сериозно да накърни основните права на физическите лица, каквито са правото на личен живот и правото на информационно самоопределение[3]. Поради това в контекста на развитието на електронното управление и полагането на основите на електронното правосъдие в България препоръчително е бъдещото изграждане на публични регистри винаги да бъде съобразено с гореизложените рискове.

Правото да бъдеш “забравен” да голяма степен ще действа като една допълнителна гаранция, когато подобни съображения не са били взети предвид. Поради това официалното му закрепване в чл. 17 от новия Общ регламент за защита на данните безспорно e важна стъпка напред към гарантирането на основните права на гражданите в контекста на информационното общество. Като един от най-новите инструменти в тази правна рамка, правото на изтриване тепърва ще търпи развитие, предимно чрез тълкувателната и правоприложната дейност на съдилищата.

Пълния текст на решението на СЕС по делото Manni можете да откриете тук.

Всички публикации и коментари, част от LIBRe Stories, могат да бъдат цитирани в други сайтове или в статии в печата с отбелязване на авторството, датата на публикуването им и източника (URL адреса на съответната публикация).

---

[1] По смисъла на член 2, буква г) от Директива 95/46

[2] § 55 от Решението

[3] Правото на информационно самоопределение е припознато и от Конституционния съд в негово Решение № 2 от 12 март 2015г. по конст. Дело № 8/2014 г., Решението може да бъде намерено тук.